Home ›
Буден в нощта: A Bulgarian Translation of a John C. Wright Short Story
This is an attempt at a Bulgarian translation of a short story, or a novella -- definitions vary, by acclaimed science fiction writer John C. Wright, of "The Golden Age" fame. The novella itself is inspired by "The Night Lands," a relatively unknown classic horror novel, written shortly before WWI by William Hope Hodgson, who died on the battlefield at Ypres. Both the novel itself and the derivative novella employ a deliberately archaic and cumbersome language.
H.P. Lovecraft himself described the original work as "one of the most potent pieces of macabre imagination ever written".
Буден в нощта
Сънят в библиотеката
Телемах се запознава с Перитой
При Монструваканите; сън за врати
Вечерята
Хеленор
300те ухажори
<<<<<
Нашият закон е, че никой мъж не може да отиде в Нощните земи без Подготовката, или без капсулата на избавлението; нито мъж, който издържа съпруга или дете, нито мъж, който е длъжник, или знае тайните на Монструваканите; нито мъж със слаб разум или непостоянен характер; нито мъж, по-млад от двадесет и две години; и никога жена.
Последните останки от човечеството живеят обсадени в нашето неуязвимо убежище, пирамида от сив метал, извисяваща се на седем мили над озарената от вулкани тъма, отровните айсберги и студените кални пустини на Нощните земи. Нашите поля и градини са вкопани сто мили надолу в гранита.
Нощни хрътки, Жестоки червеи и Извисяващи се бенемоти - те са само част от това, което ни дебне; по-лукави чудовища от тях, като Нещата, които гледат, и Изнемогващите великани, и Тези, които се присмиват, бродят навън, строят странните си механизми и дълбаят тунелите си. Част от войнството, което ни обсажда, е невидимо; част е нематериално; част не знаем какво е.
Има отвъдни същества, сили с незнайна и може би отвъд нашето въображение мощ; тях телескопите ни виждат седнали неподвижни върху студените хълмове около нас, и те се движат толкова бавно, че позицията им се променя, ако това изобщо се случва, само с течението на векове. Тихи и ужасни те чакат и ни наблюдават, а очите им не се отделят от нас.
През отворения прозорец чувам шума и шепота от Нощните земи, или неестествената тишина, която настъпва, когато навън броди някой от Мълчаливите, плъзгащ се в тишина, увит в сиво, по древни магистрали, където вече не ходят хора, и тогава крещящите чудовища млъкват и се скриват.
Пред мен стои еретична книга с древни писания, която говори за почти забравени времена, вече мит, когато пирамидата била силна и светла, а Земното поле било изобилно.
Мъжете били по-смели през онези дни и експедиция се отправила на северозапад, отвъд земите на аб-човеците, търсейки друг източник на Земно поле в страх от времето, когато изворът под нашата пирамида ще угасне. И според книгата Юсайр (така се казвал водачът), накарал хората си да построят крепост със стени от жив метал точно над този нов източник на поле; и те издигнали висок купол, ограден с голям кръг от спиритуален огън; и прокарали шахта през скалата.
Пред мен сега е отворен един том, а говорещите мисловни символи, импрегнирани в блестящите страници, леко нашепват, когато докосвам буквите. На младини открих тази книга, написана на език, мъртъв за всички, освен мен. Тази книга убеди красивата Хеленор (в отрицание на всякакви закони и мъдрост) да избяга от безопасността на пирамидата в населяваните от ужаси земи навън.
Перитойос не можеше да направи нищо друго, освен да я последва. Именно тази книга уби приятеля ми от детинство - ако той наистина е мъртъв.
През решетката над мен духа студен въздух. Някаква пара, която Въздушният щит не е блокирал напълно, пари носа ми. Приглушени чувам шепота и крясъците, докато група чудовища пресича тъмните хълмове и руините на запад, следвайки потоците от лава, които идват от горящите планини.
Още по-приглушено чувам глас, приличащ ма човешки, който ме моли да го пусна вътре. Не е глас, който се чува с уши. Аз не съм единственият, който е буден в нощта.
Мъдреците, които четат най-древните записи, казват, че светът не винаги е бил такъв. Казват, че не винаги е било нощ, но какво може да е било освен безкрайна нощ, записите не разясняват.
Някои сънуващи, по веднъж или два пъти на поколение, така се раждаме, тези сънуващи отиват отвъд стените на времето. Те казват, че имало изпарения в небето, от които падала чиста вода, и нямало майстор на помпите, който да я разпределя; казват, че въздухът не е бил мастилена чернота, отдето крещят нечестиви гласове.
През онези дни, в небето имало светлини като от голяма и малка лампа, и когато изгасвала голямата лампа, горният въздух се изпълвал с блещукащи диаманти.
Други източници посочват, че небесните обитатели не били диаманти, а топки от газ, много далечни, но видими през прозрачният въздух. А пък други казват, че те не се от газ, а от огън. Някак си, въпреки противоречивите източници, аз винаги съм вярвал в дните на светлината.
Няма доказателства за тези странни погледи върху отминали времена, но когато истинските сънуващи спят, инструментите на Монструваканите не регистрират енергиите, които вярваме, че съпътстват злите влияния отвъд стените ни. Ако е лудост да имаш вяра в това, дето знаели древните, то това е лудост присъща на човешкия род, а не послание, изпратено да ни заблуди.
Бях унесен, полу-заспал, когато нещо, което приличаше на гласа на Перитойос, се промъкна в тъжните ми мисли. Бях призован чрез името си.
"Телемах, Телемах! Отвори за мен вратата, както аз някога направих за теб; върни доброто дело, както каза, че ще направиш. Ако обещанията са нищо, какво тогава има смисъл?"
Не помръднах и не повдигнах глава, но с мозъчните си елементи изпратих послание навън в нощта, въпреки че устните ми не се помръднаха. "Перитойос, по-близък от брат, аз плаках, когато чух, че групата ви е избита от чудовища. Какво се случи с девицата, която се отправихте да спасите?"
"Не бе девица, когато я открих. Мъртва, ужасяващо мъртва, и от моята ръка. Тя и детето й, а аз нямах куража да ги последвам."
"Как така си жив след всичките тези години?"
"Не мога да накарам вратата да се отвори."
"Повикай пазача на портата, Перитойос, и той ще смъкне тръба от бойницата, където да прошепнеш Великото слово, и така ще докажеш, че душата ти на човек не е унищожена, а аз ще съм първият, който ще те приветства."
Не се чу Великото слово. Наместо това, обикновени думи, каквите всяко низко създание на нощта може да пресъздаде, прошепнаха в ума ми; "Телемах, син на Амфион! Аз съм още човек, още помня живота, но не мога да кажа Великото слово."
"Лъжеш. Това не може да бъде."
Но тогава усетих сълза в окото си, и разбрах по някакъв начин, че този глас не лъжеше: той бе още човек. Но как можеше да забрави Словото?
"Въпреки че досега не се е случвало, в името на кръвта, която проляхме като деца, и овесената каша, с която изписахме глупавата си клетва, призовавам те да повярваш, че нова тъга се е появила в този стар, тъжен свят, като свежа кръв от стар белег; възможно да е забравиш какво е да си човек, а да останеш такъв. Изгубих Великото слово; имам себе си. Пусни ме през вратата. Толкова ми е студено."
Вече не отговорих, само помръднах студените си крайници.
Въпреки че чувствах ръцете и краката си като от олово, се размърдах, изплъзнах се от бюрото, където бях заспал, и тежко се изтърсих на пода. Събудих се.
Колко съм бил задрямал не знам. Паметта ми е мътна, а може би и времето тогава не течеше по обикновен начин. Помня, че ми беше студено, нямах сили да се изправя и да затворя прозореца, а това бе една стара част на библиотеката, така че нямаше мисловни превключватели, с които можех просто да пожелая прозорците да се затворят.
Мислите ми се носеха със студения вятър от прозореца.
Това крило на библиотеката е затворено от половин милион години. Никой не идваше в това крило, защото никой не можеше да чете езика, или да разбира мислите, на отдавана забравения народ, който изпратил Юсайр да основе нова крепост. Само аз знаех истинското име на този народ; модерните историци ги наричат народът Орикалкум, защото те притежавали тайната на този метал; от тях не е останала друга следа.
И така Майсторите на въздуха, през последните двеста години на недостиг на енергия, намалили вентилацията тук до минимум. Нуждаех се от вдишвател, само за да стоя тук, и при затворени прозорци щях да припадна.
Не че повредите във вентилацията са редки. Повечето прозорци на градовете от средните нива стояха отворени, независимо какво казваха мъдрите традиции от древни времена.
Намирах се на две мили над Нощната земя. Никое чудовище не може да пресече Белия кръг, и нищо не се бе качвало толкова нависоко от Нашествията отпреди 400 000 години; и да бе се покачило, прозорецът бе твърде малък, за да се мине през него.
Спомнях си крила. В сънищата си виждам гълъби, или машините, с които древните ги наподобявали. Но въздухът е разреден, и дори мрачните изгладнели неща нямат крила, които да ги издигнат толкова високо.
Смятах, че няма опасност в това прозорецът да е отворен. Жилещи насекоми, изпарения или частици щяха да бъдат спрени от Въздушният щит. Но какво ако загубата на енергия от последните няколко века бе по-голяма, отколкото публично признаваха Едилите1 или Кастелана? Щитът не бе спрял мисловното послание, както трябваше да направи.
Много предсказатели са сънували, че има пет милиона години до окончателното изчезване на човечеството. Повечето видения се съгласяват за определени основни елементи, но и много неща се оспорват. Пет милиона години. Очаква се да издържим толкова. Зачудих се, не за първи път, дали тези, които виждат формите на съдбата, грешат.
Събудих се от движение, от издрънчаване, и люкът зад мен се отвори. И ето, бе дошъл Майстор от Стражата, облечен от глава до пети в пълна броня, носещ онова ужасно оръжие, което наричаме Дискос.
Досетих се защо е дошла охраната. Той влезе в помещението, с острие изпънато пред него, докато се приближаваше, без да ме изпуска от поглед. Дръжката бе разгъната. Острието светеше и се въртеше. Гневният шум на оръжието изпълни стаята. Подскачащи сенки се гонеха нагоре и надолу по стените и лавиците с книги, докато странни искри пращяха, и почувствах как косата и косъмчетата по ръцете ми започнаха да се изправят. Замириса на озон.
Без да ставам, вдигнах ръце. “Човек съм! Човек!”
Гласът му бе много дълбок, като стържене на чакъл. “Те всички казват така, ония, дето могат да говорят.”
Бавно, открито, високо казах Великото слово, с устни и с разум.
В стаята стана тъмно когато изключи острието, но усмивката му на облекчение сякаш светеше.
<<<<<
Детсвото ми бе самотно. Да почиташ предците си и да обичаш преданията за полу-забравени неща никога не е било популярно сред момчетата. Гордостта на младите мъже изисква те да изглеждат мъдри, независимо от липсата на опит; единственият начин да се покажеш всезнаещ, без да минаваш през досадата на придобиване на знания, е да се отнасяш към всяко знание с отегчено пренебрежение. Ученици и калфи (и да, дори учители), избираха мен за цел на своите шеги; но когато започнаха сънищата ми и призраци от други животи се промъкнаха в съзнанието ми докато спях, тогава ме белязаха като парий, и аз се превърнах в мишената на всички подигравки и жестокости, които може да измисли момчешкото въображение.
Перитойос бе толкова популярен, колкото аз бях презиран. Бе притеснително да имаш такова момче близо до теб, защото той притежаваше дарбата на Нощния слух, и можеше да чува непроизнесени мисли. Всички тайни бяха открити пред него; знаеше паролите за отваряне на заключени врати и шкафове, и можеше да избягва отговорниците след изключване на светлините. Знаеше отговорите на изпитите преди учителят да ги раздаде, и стратегиите на противниковия отбор на игрището. Справяше се с всичко, не се страхуваше от нищо, анархия и объркване следваха стъпките му. Как можеше да не харесваш такова момче?
Веднъж, когато едни момчета ме заключиха в шкаф, за да не присъствам на събирането и раздаването на подаръци на празничен ден, Перитойос напусна тържеството (това бе забранено от училищния правилник), взе учебно острие от оръжейната и прекара зареденото острие през пантите, като разби вратата със силен шум. Дойдоха не само училищни проктори, но и мъже от Стражата на коридора. Да се използва едно от Великите оръжия вътре в пирамидата е сериозно престъпление; а никой от нас не призна кой го е направил, въпреки че те със сигурност знаеха.
И двамата бяхме порицани от директора на училището и ни дадоха тройни смени, и ядохме каша на празника, докато другите се наслаждава на редки ястия и захаросани праскови.
Само аз и Перитойос ядохме сами в помещенията на прислугата, със свалени ризи (за да зараснат гърбовете ни), треперейки от студ в неотоплената стая. Забраниха ни да говорим, но аз изсипах от купата си и написах в кашата букви от писаната реч: пролятата кръв ни прави братя – аз ще върна това дело.
Даже на онази възраст, той бе по-висок от другите, със широки рамена и бързи рефлекси, победител във всички спортове и съревнования, любимец на онези, които залагаха на гимнастически игри. Бе толкова харесван, колкото аз – презиран. Така че очаквах да видя в очите му съмнение или, по-лошо, пренебрежение.
Но той просто кимна и изтри петното от каша, за не видят прокторите написаното. Под масата, с абсолютна сериозност, си стиснахме ръцете. От пръстите ни капеше каша, но въпреки това ръкостискането ни бе свещено и ние станахме приятели.
Тогава никой от нас не познаваше Хеленор от Високите кули.
<<<<<
В библитеката ме намериха проктори от Стражата, чийто инструменти отчели колебанията в етера, предизвикани от гласа в Нощта.
Монструваканите ме задържаха известно време като гост в тяхната кула, и аз пих от отварите им, и държах чувствителните дръжки на машините им, докато те мърмореха в брадите си и се съмняваха. Повече от веднъж спах под онейрометрите2 им, или ме изследваха под медицинско стъкло.
Много пъти им разказах за мисловния разговор с Перитойос, и те не изглеждаха доволни; но медицинското стъкло посочи, че душата ми е без петно, и че нервната ми система изглежда здрава, а освен това Архивистът (ръководител на моята гилдия) и Майсторът на архитектите (ръководител на гилдията на баща ми) изпратиха писма с настоявания за освобождаването ми или в противен случай настояваха за започване на разследване.
Прекарах остатъка от възстановяването си в Дарклеърстед, имението на баща ми на 53-то ниво. Откакто преди едно поколение прекъснало захранването по протежението на този коридор (половината територия, захранвана от станцията в Баунтигрейс, е тъмна), това е тихо и спокойно място.
Сред най-ранните ми спомени е един сън, който се повтори толкова пъти в детството ми, че напълних цял дневник с описания и несръчни рисунки, които се опитваха да пресъздадат какво виждах.
Когато бях на седем, почина майка ми, и блестящия й ковчег бе спуснат в сребристите лъчи на Голямата пропаст. Баща ми се отчужди. Изпрати брат ми Арион да чиракува при Майсторите на структурното напрежение. Тмелос (той е по-малък от мен) бе изпратен при леля Елегия, във Форкортшайър, където тя да го отгледа; Патриша пое свещен обет, а Фтия остана с баща ми да гледа къщата и да управлява прислугата. Мен изпратиха в интернат на Лонгкортхол на Етаж 601, където Северното стълбище се простира на много акри, покрити с мрамор, под светлини от древни дни, и там растат секвои в саксии. Когато заминах за училището, сънят ме напусна.
Докато се възстановявах, сънят дойде отново, но вече не ме плашеше, защото нищо, което напомня за детсвото, пък било то и лошо нещо, не е без своят чар.
Това бе сън за врати.
Виждах високи врати направени от субстанция, която блестеше като бронз и червено злато (това, открих по-късно, бе метал, наречен Орикалкум, сплав, чиято тайна знаели само древните). Вратите бяха гравирани с много странни сцени на неща, които са били, и неща, които ще бъдат.
В съня, аз бях ужасен, че портите ще се отворят.
<<<<<
Баща ми и аз вечеряхме сами, без прислуга. Гостната представлява широка и мрачна зала с колони. През люковете виждах от другата страна на въздушната шахта как малки пламъци танцуват в прозорците на съседите ми. Някога свещи се използвали единствено в тържествени церемони и тогава имало древни правила срещу използването на гол пламък в пирамидата: гледката на свещи, използвани като свещи, винаги ме натъжава.
През някои нощи се чуваха отгласи на музика от някой далечен град над нас и ехото се носеше надолу по шахтата, а веднъж чух и съскането на крилата машина, носеща момче-куриер (само момчета са достатъчно леки), надолу по въздушната шахта в изпълнение на заръка на Дома по поддръжката, или може би на Кастелана, прекалено спешна за асансьори.
Масата ни е направена от дърво, повалено в подземните градини, от занаятчия чието умение е изрязването и свързването на жив материал, умение, наречено дърводелство. Такъв е престижът на баща ми, че поръчва да му качват подобни неща по асаньорите, но той никога не премести семейството в по-добро жилище.
Баща ми е едър, висок мъж, с яростни, пронизаващи очи на едно иначе много меко лице. Бръсне брадичката си, но има лъскав мъстак, и той предава на пронизващите му очи странен и див вид.
Сънувал съм други животи, и веднъж, в един праисторически свят, тъмнокожият дивак, който бях аз, но по-силен и по-смел отколкото съм се надявал да бъда, умря под ноктите на тигър. Голямата котка бе с по-ярки цветове от всичко в нашия свят, блестящо оранжево-черна, докато се промъкваше през влажни джунгли под слънце горещо като пещ. Чудя се какво ли е станало с този вид, живял на някой континент отдавна потънал под моретата, преди моретата да пресъхнат, преди слънцето да умре. Винаги съм си мислел, че изчезналият звяр приличаше на баща ми.
На плешивата му глава растеше наново коса, както понякога се случва на мъже от неговата гилдия, защото мъжете, работещи близо до Земното поле, често бяха по-жизнени от обикновено.
След вечеря, извадихме гарафите с вода и вино, които блестяха на светлината от свещите, и ги смесихме в купите си. Аз пестя виното, а той пести водата; но той е трезвен и когато пие много, като не показва нито лекомислие, нито грубост. Може би в това отново помага излагането на Земно поле.
Той седеше с купа в ръка, гледайки навън през въздушната шахта. Проговори без обръща глава. “Ти знаеш легендата за Андрос и Наани. Израснал си с нея. Но аз съм сигурен, че я ненавиждам, колкото ти я обожаваш”.
Казах, “Андрю Единс от Кент, и Кристина Лин Мирдат Прекрасната. Легендата показва, че дори и в свят тъмен като нашия, има светлина”.
Баща ми поклати глава. “Фалшива светлина. Измамна светлина! Не обвинявам героя за делата му. Те са били велики, а той бил могъщ мъж, благороден и без порок. Но надеждата, която донесъл, ни вреди. Перитойос не бе Андрос, да отиде в Нощта. И онова момиче от аристокрацията, което си играеше с чувствата ти; Хеленор. Тя не бе Мирдат Прекрасната. Хеленор Суетната, бих я нарекъл”.
“Моля те, татко, не говори лошо за мъртвите. Те не могат да ти отговорят”.
Той вдигна купата си с елегантен жест и отпи тихо, като спря, за да се наслади на вкуса. “Хм. Но пък не могат и да ме чуят, така че няма да се обидят. Тя не е първият от мъртвите, който прави лоша услуга на живите. Не ни е помогнал, тоя от предците ни, който пръв е преценил за умно да ни оставя приказки и песни, които казват на млади момчета да бъдат смели и да умрат, или да се погубят заради един жест”.
Казах, “Да спазиш обещание се брои за повече от обикновен жест, татко”
“А да спазиш обещание брои си се повече от съхранението на плът и душа”?
Казах, ”Тези, които изучават тази материя, казват, че душите се раждат отново в по-късни времена, даже и съзнателните спомени да биват загубени; поетите казват, че който не удържа думата си ще се прероди в живот, прокълнат с несигурност и горчиво страдание. Ако е така, тогава всеки човек в този живот трябва да се погрижи да умре неопетнен, с чиста душа”.
Баща ми се усмихна горчиво. Той не четеше поети. “Каква е ползата от наказание, ако в следващия живот престъпникът не помни своето престъпление”.
Казах, “За да може мъжете, които в този живот са цинични и твърди, да се страхуват да прекършат думата си; защото в следващия живот те ще се отново млади и неопитни; а страдание, което идва неочаквано и без причина, със сигурност е сред най-трудните за понасяне болки”.
“Хубава приказка. Трябва ли да умреш заради една празна измислица”?
“Сър, това не е измислица”.
Той каза: “Трябва ли да умреш, измислица или не”?
“Нямах други приятели като малък”.
“Перитойос не бе истински приятел”!
“И въпреки това му дадох думата си, приятел или не. Сега съм призован да я изпълня”.
“Кой призовава? Има Сили в тъмното, които имитират гласовете и мислите ни, та заблуждават и най-мъдрите сред нас. Само Великото слово не могат да кажат ужасите, защото тя представлява концепция, която те не могат да разберат, една същност, която я няма в тях. Ако това, което те повика, не каза Великото слово, знаеш, че законите заповядват да не го слушаш”.
Отвърнах: “Въпреки закона, въпреки всяка мъдрост, в мен има надежда, че той е жив и неунищожен, някак си”.
Той каза мрачно:“Истински мъж не би повикал навън”.
Не знаех дали иска да каже, че мъж с достойнство ще умре преди да позволи да го използват, за да примами приятел навън в тъмнината; или искаше да каже, че това, което ме викаше навън, изобщо не бе човек. Може би и двете.
Казах: “Какъв мъж ще съм аз, ако наистина ме вика Перитойос, а аз не се отзова”?
Той каза: “Смъртта ти те вика”.
Нямаше как да отговоря на това. Знаех, че е така.
След известно време мълчание, той отново проговори: “Виждаш ли някака причина за тази надежда, която казваш, че те е обзела”?
“Не виждам причина”.
“Но--”?
“Но надежда ме изпълва, татко, въпреки това, и гори като пламък в сърцето ми, и ме кара да се чувствам по-лек. Има много грозни неща, които не виждаме в тази тъмна земя, която ни заобикаля, невиждани ужаси. Но е казано, че има и добри сили, чието странно благоволение прави чудеса, въпреки че никога по явен за човеците начин. Те също не са виждани, или поне рядко. Има много неща, които, макар и невиждани, са истински. По-истински от вечния метал на пирамидата, по-мощни от живата сила на Земното поле. По-истински от огън. Така че, признавам, не виждам причина за надежда. Но въпреки това я чувствам”.
Той помълча за малко и си сипа вино. Той е рационален човек, който решава проблемите с отвес и длето, камък и стомана, измерва потоците енергия, знае силата на постройките и какво напрежение ще понесе всяка. Знаех, че думите ми означават малко за него.
Протегна ръка и угаси фенера, така че да не видя болката в лицето му. Гласът му се понесе в мрака и той се опита да придаде на думите си студенина: “Няма да ти забраня да се отправиш в Нощните земи...”
“Благодаря ти, татко”.
“...защото имам други синове, които да продължат името ми”.
<<<<<
Видения, пулменоскопия и екстра-темпорални проявления не са непознати на хората от Последното убежище. Най-великите сред нас са имали Дарбите; и поне един от Малкото убежище също бил надарен с Нощния слух и сънища-спомени. Мирдат Прекрасната е единствената жена, за която се знае, че е пресекла Нощните земи, и нейните девет свитъка със знанията на Малкото убежище са единственият запис, от какъвто и да било вид, относно историята, литературата, обичаите и науките на тази отдавна изгубена човешка раса. Всички математически теории на Галоа знаем от нейните спомени; пиесите на Еврифеан, и музиката от иструмент, наречен пианофорте, намотката с безкрайно съпротивление и стъклото на разума, и всичките изобретения, породени от тях, дължим на нея. Нейният народ били пестеливи хора, и техните енергоспестяващи схеми, и методите за съхранение в батерии, известни им от милион години, много допринесли за съхраняването на нашето богатство. Много от това, което знаела за фермерство и реколти не можем да използваме, понеже животните и градините в подземните ни поля й били неизвестни. Знаела за изгубените еони повече и от Андрос, и могла да разказва за времето на Градовете, вечно пътуващи на запад, и за Цветната птица, и за Градините на Луната; знаела нещичко и от Провалите на звездните пътешественици, и за Разцепването на Земята. Освен това, имала и дара на Предсказанието, защото някои от сънищата й не били за миналото, а за бъдещето, и тя писала за предстоящи неща, за Угасването на светлините, за Фалшивото избавление, за ужасите на Диаспората в Земите на вода и огън, рухването на Портата под лапата на Южното гледащо нещо, годините на нещастие и смъртта на човека, отвъд което е време, откъдето не се завръщат сънища, въпреки че казват, че приглушено през вратите на времето се чува писък в етера, времевото ехо на някакво събитие след унищожението на всеки човешки живот. Всички тези неща са вписани в Голямата книга, и затова Мирдат е наречена още Предсказателката. Мирдат и Андрос имали петдесет синове и дъщери, и всички родове от Високите кули проследяват произхода си до тях, някои с основание, други не. Хеленор от Високите кули бе една от тези, чиито твърдения за произход бяха верни.
Когато бях още млад, дойде време, когато бъдещето ми обезпокои тези, чиято работа е да търсят предсказания в сънищата, и бях призован на аудиенция.
От много поколения предсказателското изкуство бе изпаднало в забвение, и шарлатани лъжеха обикновения народ; но тогава се роди момиче от кръвта на Мирдат, чиято дарба бе потвърдена от много тъжни събития, и Библиотеката на идните ери бе отворена наново. В Книгата на Сибилите3 добавиха нови предсказателски трудове, есхатолозите4 сравниха описанията на сънища и ревизираха своите оценки. Даже аз чух за нея; новинарските листове твърдяха, че тя със сигурност ще бъде следващата Сибила.
Датата не си спомням. Трябва да е било скоро след Въведението ми, защото носех робата на възрастен, а косата ми бе подстригана, както подхожда на мъж. Острието, което завинаги след това щеше да ми принадлежи, бях закачил над тясната врата в стаята си на калфа в Сградата на библиотекарската гилдия, както е позволено само на тези над четиринадесет години. Спомням си, че вестоносецът ме нарече “сър” наместо “момче”, въпреки че той (за моите млади очи) изглеждаше невероятно стар.
Спомням си още, че Земното поле бе силно през онази година. За пръв път отивах на спирка на Големия асансьор на моето ниво. Невидими сили повдигнаха платформата със силен порив на вятър. Момичетата стиснаха своите бонета и заскимтяха, и доста галантни младежи (защото силното Земно поле прави момчетата смели и влюбчиви) използваха възможността да положат ръка около изящни рамене, за да закрепят младите дами, които напускаха нивото си за пръв път. Някои от по-безразсъдните момчета се облегнаха над перилата и размахаха шапките си над бързо смаляващите се площади и покриви на града преди, подобно на желязно небе, долната плоскост на следващото ниво да погълне платформата на асаньора. Качих се с осовия експрес чак до най-горното ниво. Спомням си, че трябваше да изпия питие, приготвено от аптекаря, заради разредения въздух.
Домът на съдбата е разположен на най-горните етажи на най-горния град; висящите градини на Високите кули са между блестящите светлини на Западния купол и приятните висящи мостове на Малката мансарда. Там има градини с цветя, под стъкло, а също така басейни и езера сред покривните поля на отдавна изоставени летища, построени от древни народи.
Куполите на Домът на съдбата са тъмно сини, гравирани със злато, а над покривите има много скулптури на древни герои или крилати покровители на дома, поставени на изящни колони. Всичко вътре бе сериозно и възвишено като в храм.
Така видях Хеленор, дъщеря на Ерис. Сякаш отново виждам блясъка на сатенената й рокля, докато тя седеше под лампа с формата на роза на лекторски стол, който бе твърде голям за деликатна й фигура. Колко приличаше на лебед, с изящната си шия; мастилено-черната й коса бе вдигната и задържана на място с аметистови игли, подобни на звездите, които познавали древните в чистия мрак на непостоянните им нощи. Спомням си деликатните малки косъмчета, непокорни и диви, които бяха избягали от строгостта на нейната фризура и целуваха страната на шията й.
Никой от нашата пирамида нямаше такива очи, такава коса, с изключение на тези, произхождащи от странната кръв на Мирдат Прекрасната. И никой освен мен не си спомняше грациозността на лебеда, така че никой освен мен не можеше да я види в нея.
Гласът й бе мека музика, всяка дума внимателна и лека, сякаш изписана от калиграф във въздуха. С какви меки тонове говореше за ужасите в нощта, за мрачното бъдеще, което виждаше в сънищата си.
Поговорихме малко за страданията на Измамата, два милиона години отсега (малко по-малко от половината време между сега и Изтреблението), когато колонии от хора ще напуснат Великата пирамида и ще отидат да живеят на запад в земя, която изглежда гостоприемна, без да знаят, че Домът на мълчанието е прокълнал и отровил цялата тази земя, и просто сдържа влиянието си през хилядолетията, чакайки деня, когато споменът за предсказанията на Хеленор ще бъде забравен. Цели градове, пирамиди и куполи големи като нашите ще бъдат погълнати и разцепени, ще загинат милиони, един цял клон от човешкото семейство ще бъде заличен; оцелелите ще бъдат превърнати в нещо различно от хора.
Тогава говорихме за моята съдба.
“Виденията ми разкриват, че стотици ще загинат заради една твоя необмислена постъпка; първо един, а след това и много други ще се отправят слепешката навън в тъмния свят, за да умрат сред леда, или да бъдат разкъсани на кървави парчета от Нощните хрътки, душите им ще бъдат изсмукани от тях и ще бъдат захвърлени като черупки с озъбени усти и очи, сухи като камък. Чуй ме! Виждам много отпечатъци от ботуши през студения прах на Нощната земя, водещи навън от портата ни; виждам само един чифт отпечатъци да води обратно”.
Попитах: “Трябва ли тези неща да се случат”?
“Не е по силите на човек да промени това, което трябва да се случи”.
“А по силите на нещо по-голямо от човек”?
Тя каза меко “Ние, предсказателите, съзираме структурата на времето; има създания, които не се намират изцяло във времето, сили на Нощната земя, чиято злоба не можем да предскажем, защото те са отвъд и чужди на правилата на времето и пространството, които обвързват всеки смъртен живот; казано е, че има и добри сили”.
“Загадка! Човешката съдба може да бъде променена, но човек не може да промени съдбата си”.
На пълните й устни се появи намек за усмивка, но тя не позволи да усмивката да се появи. “Ние сме просто капки в река, млади момко”, каза тя, “Без значение какво може да поиска или направи една капка, течението на реката е неумолимо, и всички реки водят към океана”.
Думи й ми подействаха като шок. “А!”, казах, забравяйки обноските си, скочих и взех ръката й. “Значи и ти си ги виждала! Реки и океани! Във виденията, аз съм виждал и чувал как водите текат и пулсират, носени от приливи, и как се разбиват в брега. Вече няма такъв звук на света”.
Тя бе неприятно изненадана и ми хвърли леден поглед, докато отдръпваше красивата си тънка ръка от моята. “Странно момче-как каза, че се казваш?-аз цитирах думи от стара поезия. Моят народ от най-високите етажи учи подобни знания и знае слова като река и море; но никой не ги е виждал, освен в илюстрациите на томове, които никой не може да чете”.
Не казах, че има един, който може да чете каквото другите са забравили. Казах сковано, “Моите извинения, благородна. Забележката Ви ме заинтригува и помислих, че искате да кажете, че ще извършим велики дела в идните времена, за да се противопоставим срещу океана, който е определен да погълне всички човешки знания и история, така че течението по което се носим да бъде променено и насочено в нова посока”.
“Странно момче! Какви странни неща говориш!” Тя се отдръпна назад, едната тънка ръка пред гърдите й, докато красивите й очи с дълги мигли ме гледаха изкосо. Даже изненадана, даже когато показваше неодобрение, колко елегантен бе всеки неин жест!
“Било е време, когато всички мъже говорили така, и вършили подобаващи дела”.
“Само мъже”? Но тя не гледаше мен. Очите й бяха насочени настрани и тя се взираше към някаква точка на стената на семейната й приемна зала. Имаше много бюстове, портрети и гравирани табели покрай стените – не знаех кой от предците си гледаше. Сега като се замисля, със сигурност е била Мирдат.
Казах, “Можете ли да ми кажете каква ще бъде тази необмислена постъпка?”
Очите й бяха другаде, тя проговори нехайно, без да се замисля: “О, някаква случайна забележка, казана на момиче, в което ще се влюбиш”.
Гласът ми прозувача глухо, а в корема си почувствах празнота. “Какво? Трябва ли да се закълна никога да не говоря на жена?” Отне ми момент да събера смелост. Поех си дъх и казах: “Ако това е съдбата ми, ще се науча да я превъзмогвам. Ако трябва, ще поема обет и ще отида в някои манастир в подземията, забранен за жени, така че никога да не срещна тази любов”.
Блестящите й очи отново се насочиха към мен и сега в тях имаше момичешка палавост. Тя каза шеговито: “Ще отречеш структурите на времето и предопределеността, ще се опълчиш срещу основите на природните закони, но страхливо ще се отречеш от любов и реч, просто защото ти е наредено? Глупаво момче! Опълчваш се срещу това, което не можем да променим, но се подчиняваш на това, което е във възможностите ни!”
Това ме накара да се усмихна. “Перитойос казва същото за мен. Винаги съм постъпвал глупаво! Веднъж вървяхме покрай Амбразурите, и той се пошегува, че-”
Хеленор се изпъна на стола, очите й проблеснаха. Тя каза: “Ти познаваш Перитойос, атлета? В кой час минава по балконите, на кое ниво, къде?”
Радостно избражение се появи на лицето й; тогава тя се изчерви и сърцето ми потръпна, като видях как бузите й пламнаха; при мисълта за среща с Перитойос тя не можа да скрие усмивката си и вдигна ръка, за да я скрие. Ако сте виждали млади жени в трепетите на първа любов, знаете каква е гледката; ако ли пък не, моето недостойно перо не може да я опише.
Казах й, че ще уредя среща и усмивката отново се появи.
Прекрасна, такава бе тази усмивка; но не бе предназначена за мен.
И въпреки това толкова хубава!
Отначало се срещнаха с придружители.
Отначало. Единият от тях можеше да вижда бъдещето, а другият можеше да вижда човешките мисли; и двамата бяха смели, от високо потекло и пияни от любов. Как можеха бавачки да ги опазят?
<<<<<
Те умряха бързо, тези, които умряха, когато тристате ухажори се отправиха да спасяват Хеленор.
Групата бе разделена на три колони с по сто души. До двадесет и петия час от похода, последната колона бе отблъснала група от тролоподобни същества от ледените хълмове, и те спряха да почиват и да лекуват раните си. От балконите и екраните ги гледахме как установиха лагера си. Бе трудно да се забележи, защото бе добре замаскиран; палатките и загражденията бяха просто сенки сред сенките, дори под най-силно увеличение; а стражите по периферията се движеха внимателно и без да вдигат шум.
Но те не помръднаха отново. Или послание от Дома на мълчанието, или невидимо изпарение от земята накара спящите да не се събудят. Дългообхватните телескопи проследиха оцелелите, може би будните стражи, които се опитаха да преместят един или два мъже нагоре по хълмовете. Останалите оставиха. Блед червей, дълъг около хиляда фута, пропълзя към последната известна позиция на тези мъже; инструментите на Монструваканите отчетоха малки колебания в Земното поле по това време и се смята, че тези оцелели са размахали оръжията си по веднъж или два пъти, преди да загинат.
На седемдесетия час главната колона бе нападната от Голямата сива старица, партньор на чудовището, убито от Андрос, и месестите й пръсти започнаха да тъпчат мъжете в отпуснатата дупка, която бе устата й, с бронята и всичко останало. Колоната се разпадна, и мъжете побягнаха към Земите на мъртвешкото сияние. Повече не се появиха. Сиянието е непрозрачно, и нищо повече не се разбра за тях. Скаутите покрай колоната бяха изядени от Нощни хрътки, един по един.
Колоната в авангарда издържа до края на втората седмица, когато Камбаната на тъмнината се спусна от облаците и нададе ужасяващия си зов. Само седем от онези сто имаха присъствието на духа и волята да оголят предмишниците си и да захапят Капсулите на избравлението. Тези, на които им изневери разсъдъкът и не можаха да се убият навреме, бяха издърпани в тишина нагоре във въздуха, очите им изцяло празни, със странни малки вулгарни усмивки върху устните им, докато телата им се издигаха нагоре към устата на камбаната.
Всички ние гледахме от балконите. Чух под краката ми, като океан, риданието на майки и съпруги, виковете на мъжете, плачът на децата, и звукът бе като океаните на древния свят, но целите от тъга.
Силния звук на Призоваващия зов отекна от горните градове, нареждайки на милионите да затворят прозорците си; по-малки сирени предадоха предупраждението надолу към долните градове. Охраната вдигна шлюзовете по големите им жлебове, за да блокират прозорците и амбразурите на всеки град и селище по североизточната стрна на пирамидата. Кулите спуснаха броните си.
Спомням си как чух, преди шлюзовете да ни закрият, тихото жужене на въздушния щит, пуснат на двойно напрежение, вдигащ невидима завеса, отразяваща злобата на биещата камбана, за не подлуди звукът множествата.
Перитойос бе в авангарда. Монструваканите изучаваха мъгливите изображения от дългообхватните телескопи и се опитваха да потвърдят всяка смърт, колкото и малка утеха да бе това за тъгуващите семейства. Не всеки труп бе отчетен.
Братовчедка ми Таис дойде да ме види, докато преминавах Подготовката. Тя е красива и дяволита, с тънко чувство за хумор и добър ум за шах и математика. Таис не се опита да ме убеждава да се откажа от моето начинание, но ми показа своите изчисления: средната продължителност на живота на мъжете, които отидоха да спасяват Хеленор, възлизаше на един час и дванадесет минути.
to be continued
© John C Wright 19 Jan 2003